Узо и червени рози (2)

(Откъс от гръцкия текст)

Prez prozoreca ……На пролетен Тасос нощите са други – изпълнени с тропическо ухание, влажна свежест и плясък на вълни. Утрото ме посрещна с лъчите на все още хладното слънце. Двукрилата врата към балкона беше леко открехната, течението издуваше прозрачното дантелено перде, а през стъклата на дървената рамка наблизо и надалеч, по зелените височини наоколо се белееха разпръснатите вили на Скала Потамияс.

Отвън се чуваха ранобудни гласове и подрънкване на кафени чашки. На масата със зелените столчета седяха Мирела и Сандра, пиеха кафе и закусваха някакви особени бисквити със странен пълнеж.

– Тук определено ми харесва – говореше Сандра. – Планина и море, две в едно, няма боклуци и строежи, запазена природа

Аз също харесвах мястото. Беше спокойно, чисто и уютно. Имаше голяма градина с няколко стари маслинови дървета. Но Мирела протестираше. Можело да сме по-близо до плажа – защо сме се били забутали чак в тоя пущинак; трябвало всеки да си бъде в отделна стая – така, както бяхме сега, все едно сме отишли на ученически лагер.

Много сте гръмогласни там, горе – чухме откъм двора. Станахме и се показахме през дървения парапет.

– Хайде, „калимера”, както казват гърците – засмя се Мартин. – И да ме споменавате само с добро, че да няма дисциплинарни санкции като се приберем!

– Шефе, – стрелна го с остър поглед Мира – вярно, че е криза, ама толкова ли не можа да уредиш по-нормално настаняване?

– Ей, все недоволни, ей! Че лошо ли ви е? Имате си климатици, кухня, а и от гледката не можете да се оплачете!

Мира махна нетърпеливо с ръка.

– Кога ще тръгнем? – попитах аз.

Марто си погледна часовника.

– В 9.30 ч. всички да сте слезли! Ще повървим пеша до селото, а оттам – нагоре. Ето къде трябва да се качим, виждаш ли?

Той посочи към назъбените сиви скали, които стърчаха в синьото небе над зелената линия на далечната борова гора.

Потамия е спретнато селище в самото подножие на планината Ипсарион, кръстена по името на най-високия връх на остров Тасос. Къщите са повечето стари, в традиционния архитектурен стил от началото на ХХ век. Центърът, всъщност, не беше далече от залива с вилната зона. Ходенето пеша по шосето оттам обаче, беше малко изнервящо.

На разклона ни чакаше Янис. Предишната вечер той остана в Лименас с уговорката да се присъедини към групата на следващия ден. Подхвърли ни едно учтиво „Για σας!” – на което Мирела отговори с разсърдена физиономия. Но, колкото и да критикувах реакциите на своята колежка, трябваше да призная, че и у мен трепна дяволито чувство, щом видяхме отново нашия гръцки домакин – в светлия му спортен екип, изправен в очакване до кръстовището. По улицата нататък огрените от слънцето къщи хвърляха удължените си сутрешни сенки по паркираните коли и отсрещните огради. Денят обещаваше да е прекрасен.

Горите на планината Ипсарион започваха от последните дворове на Потамия. От едната страна на добре маркираната туристическа пътека, скрити зад огромните перести папрати, се виждаха дървени бараки и кошари, от които надничаха черни рогати кози глави. Пред една от кошарите изведнъж изникна възрастна тасианка, усмихна се свойски и още отдалече поздрави:

– Καλημερα, κυριε Μηχαεληδη! (Добро утро, господин Михаелиди!)

– Καλημερα, κυρια Σταβρη! (Добро утро, госпожо Ставри!) – отговори й Янис.

Последва кратък разговор между двамата. Жената се интересуваше колко дълго ще останем на острова.

Спряхме пред голям стар кестен. Стволът му беше кух и местните се бяха сетили да прокарат отвътре чешма. Водата течеше от чучур във формата на копито, сякаш израстнало от кората на самото дърво. Янис каза, че ставала за пиене и ние се наредихме да пълним кой каквото шише носеше в раницата си.

По-нататък пътеката продължаваше все още по равно, сред разкошна зеленина, с живописна гледка към надвисналите скални зъбери в далечината. Мартин крачеше бодро начело на малката ни група и с желанието да се покаже вещ в историята, взе да обяснява:

– В древните легенди много се споменава за остров Тасос. Ето и Янис ще потвърди, че точно тука сирените са омаяли моряците на Одисей. Пак тук Зевс е отвлякъл Европа.

Усмихнах се. Доколкото си спомнях от ученото навремето, преобразеният като бик Зевс май отвеждаше Европа на остров Крит, а брат й Тасос, отказвайки се да я търси, се заселваше някъде из тукашните планини. Все пак си замълчах, защото, оставяйки подробностите настрана, сред шарените сенки наоколо разказът на Марто звучеше завладяващо. Дотолкова, че аз самата вече очаквах някое митично създание да се покаже всеки момент от храстите. И настина! Зад завоя ни посрещна проточено гласовито мучене. Щом наближихме, от гората бавно излезе угоено бяло-сиво теле с кръгли космати уши и две големи ярко жълти ушни марки. Поспряхме се развеселени, застана и то по средата на пътеката, ококори се срещу нас, тръсна глава и пак ревна с все сила. Генчо взе го плаши с викове и ръкомахане, Марто, Мира и Сандра започнаха да го пъдят, а малкият Стефи го замери с няколко камъчета. Накрая Янис отиде до него, потупа го по гърба и то се поотмести настрана.

– Защо мучи по нас? – попита учудено Стефи.

Мартин бащински погали детето по шапката.

– Защото гората е негова и не иска натрапници!

Телето ни проследи с критичен кравешки поглед, докато отминахме. След известно време се обърнахме да го видим пак, но то беше изчезнало така тайнствено, както се и появи. Постепенно започна да се губи и приказната атмосфера, колкото по-нагоре се изкачвахме. Теренът стана по-стръмен, дърветата оредяха и по пътеката се откриха широки слънчеви петна.

Стигнахме до табела, на която беше изписано «Υψαριο» (Ипсарио). Оттук вече се виждаше билото на планината. Право напред се откриваха широки зелени поляни, а надолу, в ниското, майското обедно слънце огряваше синьо-зелената дъга на морския залив.

Подминахме затворена хижа с каменно приземие. Тук стърчаха две обозначителни стрелки. Надписът «Υψαριο» сега сочеше към купчината струпани скални плочи, между които се подаваше изкривеният ствол на самотен бор. Върхът не изглеждаше чак толкова страховито като уж по-ниските остри хребети в близката далечина в обратната посока, но със сигурност нямаше да е лесен за изкачване

…….Връх Ипсарио представляваше една камениста грамада и, между другото, установихме, че дотам стигаше шосеен път – онзи, който бяхме видели да се губи някъде между хълмистите поляни зад затворената хижа. Янис каза, че местните гърци рядко идвали чак дотук. Пропускаха много! Пейзажът настина си заслужаваше. Във всички посоки се откриваше широка панорама към цялата планина, с голите й стръмни склонове, потъващи постепенно в зеленина, колкото повече се спускаха към морето. Бризът се усещаше и тук, горе, смесваше се с другите въздушни течения и разхлаждаше приятно горещия ден. На връщане слязохме по-лесно и по-бързо. И, навярно, поради късния следобеден час, навсякъде по пътеката надолу срещахме пръснати из папратите черни кози. Някои от тях вървяха с нас до самото селище, но малко след кестена с чешмата пак потънаха в гората.

……Въпреки че заливът не беше далече от нашия двор, решихме да не ходим до главната улица, а да вървим напряко през вилите. Обраслата с трева пътечка извеждаше направо на плажа. Сигурно през лятото пясъците му настина бяха «златни», както се твърдеше в рекламата в туристическите брошури, но сега изглеждаше тесен, на места каменист и някак посивял. Наляво се простираше докъдето поглед стига. Надясно, дългата ивица от изсъхнали водорасли очертаваше брега чак до кея с пристанището, зад което се издигаха крайморските хълмове на планината.

– Ех, красота! – възкликна Мартин. – Да знаете – тая година ще съм тука на почивка!

Наблизо имаше няколко подредени сини шезлонга. Упътих се нататък, а Генчо ми се развика да не сядам. Кой знае колко евро щели да ни искат! Не схванах кой точно ще ни ги иска, защото наоколо нямаше жива душа. Думите му обаче привлякоха вниманието на двама възрастни минувачи, които се разхождаха по крайбрежната алея. И двамата учудено се обърнаха насам.

Хубаво, разположихме се встрани от шезлонгите. Пробвахме водата, но се оказа, че все още не става за плуване – беше много студена. Тогава решихме да разгледаме заведенията оттатък алеята. Мартин посочи отдалече едното от тях и каза:

– Там сме довечера. Янис е направил резервация.

– А той къде изчезна? – включи се Мирела.

– Ще дойде направо в ресторанта – отговори кратко Марто.

Пообиколихме, снимахме се и май нямаше какво повече да правим тук. Слънцето най-после се скри зад върховете на Ипсарион и плажът потъна в сянка. Събраха се облаци.

По обратния път към вилата започна да ръми. Марто каза да сме готови за вечерята към 19.45 ч. и се разотидохме по стаите.

Когато се събрахме пак в двора, откъм планината бавно се спускаше вечерен здрач. Все още прокапваше слаб дъждец. Някъде сред мокрите маслинови листа се обаждаше славей. Всички бяхме точни за уречения час и по същата пътека през вилите се отправихме отново към залива.

В покритата градина, освен нас, бяха настанени група германци, а навътре в самия ресторант имаше голяма местна компания. Нашата маса се намираше точно под гредите, по които се виеха изкуствени лозници. Между тях висеше голям фенер, а от тонколонката до него се разнасяше протяжна понтийска мелодия. Почти веднага дойде висок младеж с гелосана коса и ни подаде менюто: салата с Фета сирене, порция ватос, пържени калмари с гарнитура и без гарнитура и всякакви други традиционни морски неща. Поръчахме и задължителното Узо Пломари. Сандра, която седеше до мен, ме подръпна настрана. Притесняваше за Стефи – какво ли правел сега сам в квартирата. Опитах се да я успокоя. Често й се налагаше да оставя сина си сам, във вилата имаше още две германски семейства, пък и Стефи дори се зарадва, че най-после ще може да си гледа на спокойствие Animal Planet.

От другата страна на масата мъжете си говореха за бизнес. Янис тъкмо беше седнал при нас и двамата ни началници веднага го подхванаха да споделя опит. Той започна да разказва, че след завършването на висшето си образование в София, така и никога не бил упражнявал своята професия. Записал една специализация в Атинския университет, после втора в Щатите и сега печелел от сделки с недвижими имоти и от туризъм. Заедно с брат му държали няколко семейни хотела – нашата вила, тук на Тасос, апартамент-студията в Керамоти, където щяхме да бъдем третата вечер, друга вила на остров Закинтос и по-голям хотел на Санторини…

Забелязах как очите на Мирела блеснаха и тя измести стола си още по-близо до този на Янис.

– Не ви ли удари кризата? – поинтересува се Генчо.

– Това е много относително – отговори нашият гръцки домакин. – И да, и не съвсем. Все още се оправяме някак.

Пристигнаха първите три чинии от общата ни поръчка. Донесе ги хубаво, изрусено момиче със закачлива усмивка. Тя дойде още няколко пъти, докато успее да донесе всичко и Генчо реши да си пробва късмета. Момичето обаче се смееше невъзмутимо. По едно време хвана ръката му, огледа я набързо и го засипа с цял порой от присмехулно-назидателни думи. Той я слушаше, но изглежда далеч не разбираше всичко. Наложи се да се намеси Янис, според когото тя открила на Генчовия пръст белег от халка, питала дали е женен и накрая заявила, че, ако толкова иска да си намери гъркиня, трябва да се разведе и да научи по-добре езика.

На масата избухна общ смях. Генчо се опита да се оправдае, но гръцкият му съвсем избледня от узото. Мирела пък се засегна, че я пренебрегваше и изтърси напук:

– А какво трябва да направи жената, за да спечели един грък?

– Със сигурност владеенето на езика е предимство – каза Янис с любезна, но разсеяна усмивка.

Звукът от тонколоната се усили, започна нова песен: „Πού ‘ναι τα χρόνια…“ („Къде са годините…“)

– О, Даларас! – възкликнах на глас.

Тъмните очи на Янис се спряха върху мен.

– Харесваш ли неговата музика?

– Харесва ми, че смесва стиловете. – отговорих бързо.

– Да, страхотен е. – въодушеви се той. – От него се учих да свиря на китара.

Навътре в заведението се надигна весела глъчка, всички от местната компания припяваха и пляскаха с ръце, а една двойка излезе на дансинга.

– Йоргос и Мария имат годишнина. – обясни нашият гръцки домакин.

Изглеждаха много щастливи. В такт с извивките на бузукито Йоргос умело плетеше краката си в сложни стъпки. Около него Мария ритмично развяваше буйните си коси с цвят на старо злато. Останалите бурно ги аплодираха, извадиха отнякъде малка купичка, някои бръкнаха в нея и в следващия миг върху танцуващите се разпръснаха шепи листенца от червени рози.

– Ще отида да ги поздравя – извини се Янис и понесе чашата си към тяхната маса.

– Абе, няма ли да пуснат нещо по-различно най-накрая?! – възмути се Иво. – Какви са тия все едни и същи тъм-тъм, тъм-тъм…

– Хайде, наздраве! – прекъсна го Мартин.

Всички надигнахме чашите с узото.

Стана доста късно и май беше време да си ходим. Музиката утихна, германците си бяха отишли отдавна, поразреди се и празнуващата компания. Платихме сметката и си пожелахме «Лека нощ!» с Янис, който остана при своите приятели. На излизане ни изпрати русото момиче. Генчо се спря и почти заканително й каза:

– Аз пак ще дойда!

А тя отговори:

– Οριστε! Σας περιμενω! („Заповядайте! Ще Ви чакам!“)

Обувките ни потъваха в пясъка в хладната пролетна нощ. В черното невидимо море се плискаха тихи вълни. Пустата крайбрежна алея сега беше осветена от мъждукащите крушки на няколко улични фенера. Зад тях спяха полупразните вили, все още очакващи многобройните бъдещи летовници.

Точно срещу нас бризът повдигаше ъглите на платнените покривки по неприбраните маси на затворено заведение. Съвсем наблизо, почти в краката ни, бяла пяна миеше брега. Върнахме се през алеята с фенерите и свихме вдясно по друга широка асфалтирана улица. Нашата вила също спеше, закътана между шумнатите корони на загадъчно осветените маслинови дървета.

……Нощта преваляше. Лунният полукръг залезе някъде зад мрачните покриви, диодовите лампички около дънерите на старите маслини сякаш също заблестяха по-приглушено. През ниската ограда от съседния двор прескочи сива котка, промъкна се към верандата и замърка край крачолите ми. Погалих я, а Иво каза:

– Предишното ми гадже имаше такава.

Вдигнах глава.

– Дълго ли бяхте заедно?

– Три години. Тя искаше да се оженим и се разделихме.

– Защо? – попитах. – Ти не искаше ли?

– Не, благодаря! – намръщи се той. – Млад съм още!

Изправих се. Котката предпазливо се шмугна обратно зад оградата. Иво свали краката си.

– Стой още малко, де!

Не. Стигаше ми толкова за този ден. Бризът беше станал студен.Тръгнах си. Той беше видимо недоволен, но го оставих с разочарованието му. Когато завивах покрай стената до верандата, за да вляза през другия вход, слаб шум ме накара да погледна към вилата. Точно отгоре, на тъмния ъглов балкон просветна и угасна тлеещият фас на невидима цигара. Някой ни беше наблюдавал!